ENGLISH | Всички снимки (Full Gallery) | Още по темата (More ot this topic)

Някой пищи.

Някой се разкъсва от писъци в край от двора, който до момента е изглеждал необитаван. Oграда заобикаля някакви бараки, и с всяка стъпка в тази посока писъците стават все по-силни. Още десет стъпки - ето врата в оградата. Още десет - и целият ад се отприщва.

Там е пищящата жена – боса, мършава, облечена в дрипи. Там е и друга жена, която не може да ходи и се въргаля по земята, покрита с мухи – стотици мухи. В ужасно мръсните си ръце тя стиска здраво две дебели парчета хляб. Там е и едно момиче, което топи сухия си хляб в мръсната локва пред външните тоалетни. И след това го яде. Никой не обръща внимание.

Обяд е – в Горен Чифлик, институция в източна България, където живеят 90 жени с умствена изостаналост и психични разстройства. Институцията е наскоро реновирана, но мястото на ужасите, бараките за "най-увредените" домуващи, не са докоснати. Мястото е добре скрито; всъщност толкова добре, че ръководителят на местната дирекция за социално подпомагане казва, че никога не го е виждала, въпреки многобройните си посещения в дома. На трийсетте жени тук не е позволено да ядат с останалите. Вместо това храна им се дава зад телената ограда, която обикновено е заключена, на практика превръщайки мястото в клетка.

Това разследване, проведено предимно под прикритие в институциите за възрастни с интелектуални и психични проблеми в България, Румъния и Сърбия, разкрива доказателства за потъпкване на човешки права, нечовешко и унизително отнасяне и ужасяваща липса на грижа. То показва, че реформата в тази сфера остава разпокъсана и бавна, и твърде често забравя най-уязвимите.

България и Румъния, и двете членки на ЕС от 2007, и Сърбия, която се стреми към същия статус, имат зловещо минало в областта на институционалните грижи. Настоящoто разследване показва, че те все още се провалят в това да покрият международните стандарти. Неадекватни политики водят до недостатъчно финансиране и невъзможност за привличане на квалифициран, мотивиран персонал. Домуващите са по-скоро държани под контрол, отколкото лекувани. Много от тях са постепенно унищожавани чрез постоянeн прием на вредни лекарства, в свирепи дози. Хора не напускат леглата си с години. Деца са държани вързани през по-голямата част от времето.

Залогът за тези държави е голям. Европейската комисия каза, че може да спре плащанията по Европейския социален фонд, в случай на значителни нередности в българските и румънските институции. Колкото до Сърбия, много значими гласове настояват, че ЕС трябва да изисква по-добри резултати в областта на човешките права от бъдещите страни-членки. На практика обаче Брюксел си затваря очите за тези злоупотреби от години.

Завързани с лекарства

В дома за възрастни с психични разстройства в Радовец срещам 76 изключително летаргични мъже. Твърде много ръце треперят, твърде много лица са сковани и твърде много движения са тежки. Скоро ще разбера защо.

Радовец е миниатюрно село в югоизточна България и, като повечето институции, е невероятно отдалечено. Привличането на квалифициран персонал тук е на практика невъзможно.

Официално съм в Радовец като сътрудник на Българския Хелзинкски комитет, БХК, най-влиятелната неправителствена организация в сферата на човешките права в страната. Това е начинът, по който избрах да събера по-голямата част от информацията за това разследване, тъй като журналистите правят институциите нервни.

Въпреки че почти всички домуващи са с диагноза шизофрения, в Радовец няма назначен психиатър. Директорът на дома, Крайо Краев, казва, че има само един такъв специалист в радиус от 50 км, и той идва едва веднъж на месец.

Едно последствиe от това занемаряване е, че всички мъже в Радовец са на една и съща терапия – халоперидол – във всеки медицински картон, който виждаме. Директорът потвърждава това. "На всички домуващи е предписан халоперидол от психиатъра", казва той. И не вижда нищо нередно в това.

Медицински експерти обясняват, че халоперидолът, стар антипсихотик, има изключително силни странични ефекти, включително късна дискинезия – неволеви движения на лицето и тялото; акатизия – изразена в повтарящи се клатещи движения; летаргия и сънливост.

Мъжете в Радовец са вземали халоперидол всеки ден, понякога в продължение на години. Документите показват, че дозите са високи, и лекарството е давано без съгласие. Това означава тихи домуващи и необезпокояван персонал. Също така означава замъглени умове и увредени тела.

"Това не е лечение. Това е контролиране, управляване на хора", казва Красимир Кънев, директор на БХК. "Никога не съм виждал странични ефекти, които да са толкова широко разпространени".

По време на посещението ни мъжете или спят, или седят на двора, без да правят нищо. Христо е един от тях. Този 32 годишен мъж, някога шампион по шах, описва деня си: "Събуждам се, закусвам, взимам си лекарствата, но тъй като те изпиват цялата ми енергия, заспивам отново. Събуждам се, отивам на обяд, за щастие тогава не ни дават лекарства, така че след това играя малко шах; идва вечерята, взимам си лекарствата, изтощен съм, заспивам".

Тъй като това се отнася за всички домуващи, става ясно защо старият изолатор – малък килер под стълбите – вече не се използва. Медикаментозното обуздаване е станало заместител на физическото.

Когато конфронтирам директора на Радовец за терапията, той казва, че ще проучи въпроса.

"На тези места персоналът е този, който де факто предписва медикаментите. Тъй като психиатърът не е наоколо да наблюдава, персоналът му казва кой "се нуждае" от повече седиране", казва Кънев. "Персоналът в тези институции е, по подразбиране, неквалифициран и недостатъчен. Ето защо e голямо изкушение даването на лекарства да се сведе до контрол над поведението".

Българското правителство казва, че отдалечеността на много от социалните домове е ключов фактор зад липсата на квалифициран персонал в тях. То заявява, че работи за разрешаване на проблема.

Мъжете в Радовец не са единствените, които са оковавани с високи дози успокоителни средства. Същото е и в Оборище, дом за възрастни, в който една трета от 98-те домуващи са с психични разстройства.

Един поглед в медицинската документация в Оборище също разкрива широкоразпространената употреба на халоперидол. Много домуващи са на 9 мг на ден от години. Професор Тома Томов, един от водещите психиатри в страната казва, че толкова силни дози трябва да бъдат давани само за кратки периоди от време, при обострени състояния.

Професор Томов пита психиатъра в Оборище (там на половин работен ден) защо толкова високи дози редовно са давани на хора, които нямат нужда от тях. "През нощта имаме само един пазач и една санитарка. Много е страшно", казва тя.

Отговорът й потвърждава че тук, също, хората са тъпкани с потенциално вредни лекарства, за да се гарантира спокойствието на недостатъчния персонал. Директорът на дома, Илчо Горанов, защитава употребата на лекарството с мотива, че е "предписано от специалист". Той няма планове да променя дозировките.

Най-нуждаещите се получават най-малко

"Идентифицирахме нещо, което считаме за изтезание – деца, вързани в леглата си; мъж, който не беше напускал кревата в продължение на единайсет години", казва ми Ерик Розентал, изпълнителен директор на Mental Disability Rights International, MDRI. "Въпросът е дали това малтретиране е спряло".

Отговорът е не.

През 2007 г. MDRI, която се бори за човешки права в тази сфера, публикува изобличаващ доклад за Сърбия, в който се подчертаваше обичайната употреба на физически имобилизации и унизителното третиране в сръбските социални домове.

Тогава сръбските власти гневно отхвърлиха обвиненията, и все още изглеждат в състояние на пълно отрицание. В отговор на молбата да коментира сегашното състояние на домовете в страната, сръбското социално министерство просто ми препрати своя отговор на доклада на MDRI от 2007.

Когато отивам в Кулина, институция в югоизточна Сърбия, подслоняваща 500 възрастни и деца с умствени увреждания, има някакви признаци за подобрение. Издигната е привлекателна нова сграда за "подпомогнато живеене". Има и ново спортно игрище, както и дневни стаи, където по-леко увредените деца могат да рисуват и играят. Но, както в толкова много от тези институции в региона, в Кулина съществуват паралелни вселени.

Павилионът за неподвижните е на два етажа и няма асансьор. Горе намирам хора, плътно натъпкани в тъмни стаи. Те никога не са извеждани навън. Всяка стая изглежда и се усеща като следващата. Мъртвешки тихо е.

"Тежко увредените" деца прекарват времето си неподвижни в леглата си, понякога вързани; или вързани за столовe в празни дневни стаи. Някои се клатят напред-назад на пода, от липса на внимание. Виждам много такива забравени деца. Приковани в леглата си тийнейджъри изглеждат не по-възрастни от четири. Децата в кошарките са ужасяващо слаби, с ръце и крака, атрофирали от липса на движение.

В повечето институции в България, Събия и Румъния един от проблемите е, че тези, които имат нужда от помощ най-много, получават най-малко. Липсват не само финансови и човешки ресурси, и добри медицински практики. Липсва разбиране. В резултат, хората в най-тежко състояние често страдат в най-голяма степен.

Във всички посетени институции реформата е разпокъсана. Повечето имат реновирани сгради, както и "преходни жилища" за шепа домуващи. Но подобрение в цялостните стандарти на грижа, предоставянето на терапии отвъд лекарствата, и програми, които да подготвят хората за завръщане към света – всичко това изглежда много, много далеч.

Чуруг, сръбска институция за 206 мъже и жени с психични разстройства, е друг пример за реформи, които забравят най-уязвимите. В Чуруг има три павилиона, два от които са реновирани. Третият, където са "най-тежките случаи", не е. Това е стара военна сграда с мръсни, прашни, вонящи стаи. Управителят казва, че хората тук не са обект на никаква друга терапия, освен лекарствата. Дейностите в дневните стаи са запазени за "по-способните" домуващи.

В дома за жени с психични разстройства в Свиленград, България, е същата история. Уютно ново преходно жилище съществува редом с павилиона за неподвижните. Там миризмата е първото, което те блъска – отвратителната смрад на подове и дюшеци, подгизнали от урина и изпражнения. Жените са натъпкани в голи стаи. Една от тях тихо плаче, докато лежи в собствените си екскременти.

Горен Чифлик, българската институция от началото на този текст, предлага може би най-шокиращия случай на паралелни вселени. Малкото ново преходно жилище, основната сграда на дома, празният нов павилион и ужасяващите бивши конюшни, където 30 жени са перманентно заключени, се намират в един и същи двор.

Директорът на дома Станислав Енчев не смята да мести жените от старите конюшни в новия павилион, защото се страхува, че "ще счупят всичко". Той казва, че властите трябва да отпуснат пари за изграждането на още един павилион.

Но Борислав Натов, местният кмет казва, че тези пари няма да дойдат от общината. "Нямаме бюджет, за да осигурим нормалното съществуване на тези хора", казва той.

Мария Чанкова, директор на регионалната дирекция за социално подпомагане, обещава "спешни мерки". Тя е посещавала многократно Горен Чифлик, но казва, че никога не е виждала жените в старите конюшни.

В старите конюшни намирам Лиляна, покрита с мухи. Тук от 1999, тя е парализирана, сгърчена като скакалец, кожата на краката й е жълто-синя. На 62, Лиляна изглежда недохранена, тялото й е поразително слабо. "Някога напускат ли леглата си? Извеждате ли ги навън?", питам аз. Санитарката разтяга устни в тъжна усмивка: "Обикновено съм тук сама, с 30 жени. Няма време".

Друго място, където грижа се предоставя на едни, но не на други, е психиатричната болница Мокреа в западна Румъния. 70 от 160-те пациенти тук са хронично болни. Институцията е реновирана наскоро. Но около половината пациенти на практика са затворници, заключени в стаите си, допускани навън под наблюдение само за 30 минути на обяд и 40 минути за разходка. Психиатърът тук обяснява, че някои "могат да избягат", а други са "много агресивни".

В друга румънска институция, Гура Ваи, няма дори постоянен достъп до течаща вода. 56-те пациенти се къпят веднъж на седмица.

Въпреки многобройните обещания, румънското министерство на здравеопазването така и не отговори на серията въпроси относно условията в Мокреа и Гура Ваи.

В Гура Ваи липсата на грижа е тотална. Двете дневни стаи стоят заключени и неизползвани.

"Има ли нещо друго, което се случва тук, отвъд даването на лекарства?", питам аз.

"Ами, музиката навън", отговаря мениджърът, имайки предвид звукa от радиото, коeто гърми в двора. Еднакво шокиращо е и изказването й, че повечето от пациентите в това психиатрично отделение за хронично болни нямат психични разстройства, а са с интелектуални увреждания, страдащи от деменция или просто бездомни. В двора, те се клатят напред-назад или седят, вторачени в пространството. И когато си тръгвам, дори музиката навън е спряла.

Да се разминеш безнаказано с убийство

"Европейската Комисия е напълно наясно със сегашните проблеми в българските и румънските институции", е официалната позиция на ЕK в отговор на моите въпроси. От EK добавиха още, че винаги има възможност плащанията по Европейския социален фонд да бъдат спрени, в определени случаи.

Въпреки че много експерти мислят, че ЕС трябва да изисква по-добри резултати в областта на човешките права от страните-кандидати за членство, Комисията отказа да коментира това твърдение.

"България и Румъния съвсем буквално се разминаха безнаказано с убийство", казва Оливър Люис от международната правозащитна организация Mental Disability Advocacy Center. "Хората бяха, и все още са, често субект на най-гротескни липса на грижа и злоупотреби".

Лора Паркър, която е работила като съветник по въпросите на социалната политика в Делагацията на Европейската комисия в София преди присъединяването на България към ЕС, казва: "Ясно е, че решенията за разширяването на ЕС бяха предимно политически [и] човешките права просто не са приоритет на ЕС".

Тя и колегите й "опитвахме да отразяваме реалността… но, след като редица чиновници в Европейската комисия ги бяха редактирали, окончателните Редовни доклади вече не представлявaха ситуацията правилно".

Далеч от очите на Брюксел и сърцата на националните правителства, институциите, складиращи най-уязвимите граждани на България, Румъния и Сърбия, продължават да не са нищо по-добро от бунища за забравени хора.

Гробището на Радовец е метафора за степента на това занемаряване. От около половин век институцията има свой собствен парцел и дузини бивши домуващи лежат под буренясалото поле. Но надгробните камъни са едва два-три. Анонимността в смъртта е логичният край на живот без права и идентичност.

 ---

Каре 1

Деинституционализация

Експертите призовават за деинституционализация от години. Това включва развиването на мрежа от услуги в общността, като например дневни центрове и защитени жилища, които да предпазват хората от влизане в институции, или да им помагат, след като излязат. Но според Open Society Mental Health Initiative "нито една от новите страни-членки на ЕС няма конкретни планове или механзими за финансиране за развиването на мрежи от базирани в общността алтернативи".

Така например, по данни на българското социално министерство, през 2009 г. десет души са били изведени от институции и са били настанени в защитени жилища. В същото време 1300 души са в списъци на чакащите за настаняване в институция. Българският Хелзинкски Комитет нарича тази политика “имитация на деинституционализация”.

Каре 2

Брой хора в институции

3,700 в българските институции за възрастни с умствена изостаналост или психични разстройства.

5,700 в институциите под шапката на сръбското социално министерство.

4,800 в отделенията за хронично болни на румънските психиатрични болници.

Това разследване е направено с подкрепата на Балканската стипендия за журналистическо майсторство, инициатива на фондация Робърт Бош, фондация ЕРСТЕ, в сътрудничество с Балканската мрежа за разследващи репортажи.

препратка: http://dumpinggroundsforpeople.wordpress.com

Източник: http://bulgaria.indymedia.org/article/36000